Геолозите често казват, че всяка скала разказва история, а последната такава идва от червената планета. По време на конференцията по лунни и планетарни науки в Тексас, изследователят Тайко Хираи представи анализ на проба, взета от марсохода Curiosity през 2019 г. Данните от богатия на глина регион Glen Torridon в кратера Гейл сочат, че в миналото е съществувала подземна среда, подходяща за формиране на комплексни органични молекули.
Минералният състав на пробата, наречена Kilmarie, първоначално озадачи учените. Тя съдържа сидерит (железен карбонат) и редките глинести минерали грийналит и минесотаит. Тези съединения обикновено се формират в алкални подземни води, изолирани от богатата на въглероден диоксид атмосфера на Марс. Наличието им потвърждава хипотезата за древни обитаеми зони, които мисията на НАСА цели да изследва.
Анализът обаче разкрива необичайно висока концентрация на желязо спрямо магнезий, което противоречи на стандартните геоложки процеси. Обикновено магнезият е по-разтворим и би следвало да преобладава в утайките. Освен това в пробите са открити сулфати, които се образуват в кисела среда – условия, при които сидеритът би трябвало да се разтвори и изчезне.
Хираи предлага модел, който обяснява това противоречие чрез смесването на два вида води. Преди милиарди години, след като по-дълбоките слоеве в кратера Гейл вече са били превърнати в скала от алкални води, на повърхността са се появили нови, по-киселинни езера. Тази кисела вода е проникнала в пукнатините на почвата и се е срещнала с древните алкални подпочвени води, създавайки уникален електрохимичен градиент.
Именно това срещане на различни химични среди е ключът към живота. Такива условия са идеални за генериране на енергия, поддържаща микробиални процеси, и за синтез на органични съединения. Моделът показва, че ако киселата вода е реагирала със скалите за по-малко от 100 години, преди да потъне в дълбочина, това обяснява и излишъка от желязо в пробата.
Откритието пренаписва историята на кратера Гейл. Докато повърхността на Марс е губила атмосферата си и е ставала недружелюбна, дълбоко под нея е пулсирала химическа енергия. Този подземен свят, захранван от повърхностен въглероден диоксид и минерални реакции, може да е бил последното убежище или инкубатор за живот на съседната ни планета.
Как те кара да се чувстваш тази история?
