Ръчно боядисани с натурално индиго и изтъкани на стари станове, японските дънки придобиват все повече почитатели, готови да инвестират в спортни панталони от висок клас, съобщава Франс прес.
В малката фабрика на „Момотаро джинс“ (Momotaro Jeans) в Югозападна Япония, Йошихару Окамото внимателно потапя памучни конци в съд с тъмносиня течност, която оцветява ръцете и ноктите му, повтаряйки процеса многократно.
Памукът се внася от Зимбабве, но използваното натурално индиго се отглежда в Япония – цветът му е много по-наситен от този на синтетичните имитации, казва Окамото.
Този метод, който той описва като „времеемък и скъп“, е бил често използван за боядисване на кимона в периода „Едо“ – от 17 до 19 век.
„Момотаро джинс“, създадена през 2006 г. от „Джапан блу“ (Japan Blue), е една от десетките компании за производство на дънки, базирани в Коджима, морски курорт, известен с висококачествените занаятчийски стоки, и продукцията ѝ е много далеч от американските дънки масово производство.
„Ние сме много стриктни по отношение на всички аспекти на производството“, казва президентът на „Джапан блу“, Масатака Судзуки.
Това включва „качество на шиене и боядисване“, което изисква задължителното ползване на традиционните производствени умения на местните занаятчии.
Ръчно тъкани дънки
Това ноу-хау си има своята цена. Базовите дънки на „Момотаро“ се продават на дребно за около 185 евро (30 000 йени). А най-скъпият модел, изтъкан ръчно на преустроен луксозен стан за кимона, струва над 1200 евро.
Вписвайки се в линията на японските марки деним от висок клас като „Евизу“ (Evisu) и „Шугър Кейн“ (Sugar Cane), интересът към „Джапан блу“ продължава да нараства и в чужбина.
Износът сега се равнява на 40 на сто от продажбите на дребно, а компанията неотдавна отвори своя шести магазин в Киото, насочен главно към богатите туристи.
Производството на дънки в Япония процъфтява в началото на 60-те години на миналия век в Коджима, която има дълга история в отглеждането на памук и производството на текстил.
По време на периода „Едо“ градът произвеждал тъкани въжета за самураите, с които да връзват дръжките на мечовете си. След това се насочва към производството на „таби“ – японски чорапи, при които палецът е отделен от другите пръсти, а по-късно и на училищни униформи.
Денимът от Коджима се използва от международни луксозни модни марки.
Пазарът на японски дънки „нараства през последните 10-15 години“, разказва Майкъл Пендълбъри, шивач, който управлява ателие за поправки във Великобритания с наименованието „Деним доктър“ (The Denim Doctor).
Въпреки че тези панталони са на почит сред любителите на дънки в западните страни, те обаче са „недостъпни за мнозина“ и имат „нишова“ репутация“, посочва Пендълбъри.
„Масово произвежданите марки дънки като „Ливайс“ (Levi’s), „Дизел“ (Diesel) и „Ранглър“ (Wrangler) са най-популярните, но според мен най-качествените си остават японските“, продължава британецът, който вижда в слабостта на йената и бума на туризма допълнителна възможност за японските производители.
Използването на стари, шумни совалкови тъкачни машини, които имат само една четвърт от капацитета на най-новите фабрични станове, също допринася за репутацията на „Момотаро джинс“.
Тези совалкови станове, направени през 80-те години на миналия век, обаче често се повреждат и единствените хора, които знаят как да ги ремонтират, са на възраст над 70 години, споделя Шигеру Учида, майстор тъкач в „Момотаро“.
„В Япония са останали само няколко“, защото вече не се произвеждат, обяснява 78-годишният Учида, обикаляйки напред-назад между машините.
Въпреки сложността на тези машини, той твърди, че тъканта, която те произвеждат, си заслужава: „Платът е много мек на допир и веднъж трансформиран в дънки, издържа доста дълго време.“
