Бенито Мусолини не е издавал общонационална забрана за консумацията на паста в Италия, въпреки че твърдението се е превърнало в широко разпространен исторически мит. По време на фашисткия режим през 30-те години на XX век обаче действително е водена кампания за промяна на хранителните навици на италианците.
Причината е свързана с политиката на автаркия – стремежа на Италия да намали зависимостта си от вносни стоки. Производството на паста изисква значителни количества пшеница, а страната не произвежда достатъчно твърда пшеница и разчита на внос.
Затова режимът насърчава консумацията на ориз, царевица и други продукти, произвеждани в страната. Пастата започва да бъде представяна от част от пропагандата като храна, която насърчава пасивността и прави Италия зависима от чуждестранни доставки.
Сред най-известните критици на пастата е футуристът Филипо Томазо Маринети, близък до фашисткия режим. През 1930 г. той публикува „Футуристически манифест на кухнята“, в който предлага италианците да се откажат от традиционното ястие.
Атаката срещу пастата има и идеологическо измерение. Режимът се стреми да изгради образ на физически силния, активен и продуктивен „нов италианец“. Според футуристите традиционните хранителни навици, включително консумацията на паста, не отговарят на този модел.
На практика опитите за промяна на хранителните навици не постигат значителен успех. Италианците продължават да ядат паста, която запазва мястото си като основна част от националната кухня.
По-сериозно влияние върху достъпа до храна оказва Втората световна война, когато недостигът на продукти променя храненето на населението. Така реалните ограничения върху пастата са свързани много повече с военновременния дефицит, отколкото с официална забрана от страна на Мусолини.