Митът за карбонарата: Американска закуска или италианска класика?
Нови разкрития от 1939 г. оспорват теорията, че любимата паста на света е създадена от американски войници.
Спагети карбонара е сред най-разпознаваемите ястия в италианската кухня, но произходът му остава обект на ожесточени спорове между историци и кулинари. Докато рецептата изглежда проста — гуанчале (свинска буза), пармезан или пекорино, яйца и черен пипер — въпросът дали тя е италианско наследство или американски внос, предизвиква сериозни полемики.
Най-популярната теория до момента свързва ястието с американските войници в Италия към края на Втората световна война. Според нея те са комбинирали своите дажби от бекон и яйца на прах с местната паста. Тази теза се поддържа и от италианския професор Алберто Гранди от Университета в Парма, който твърди, че карбонарата е „американска закуска с добавена паста“.
Фактите в подкрепа на американската следа са сериозни. Първата писмена рецепта за карбонара се появява в Чикаго през 1952 г. в пътеводителя „Vittles and Vice“. В Италия рецептата е публикувана за първи път едва през август 1954 г. в списанието La Cucina Italiana, като дори тогава се е препоръчвало използването на швейцарско сирене Грюер.
Дълго време италианците се примиряваха с мисълта, че тяхната гордост може да има корени в САЩ, подобно на дъвката и рокендрола. Изследванията опровергаха легендата, че въглищарите (carbonari) са яли тази храна от векове, а съществуването на ресторант La Carbonara в Рим от 1912 г. се оказа свързано с професията на съпруга на собственичката, а не с конкретното ястие.
Неочаквано „спасение“ за италианската чест дойде от Нидерландия. Журналистката Янеке Вройденхил откри статия във вестник De Koerier от 23 август 1939 г., публикувана дни преди началото на войната. В текста се описва римският квартал Трастевере и се споменават „спагети в стила на въглищарите“, сервирани от местен ханджия. Това е първото доказателство за съществуването на името преди пристигането на американските войски.
Въпреки ентусиазма на медиите в Италия, историкът Алберто Гранди остава скептичен. Според него самото споменаване на името през 1939 г. не означава, че ястието е съществувало в сегашния си вид. Липсата на рецепти в готварските книги от онзи период и ограничената наличност на съставки като гуанчале тежат повече от един вестникарски източник.
Независимо от историческия спор, в Рим цари консенсус по два въпроса: за соса е по-добре да се ползва къса паста тип mezze maniche (половин ръкави) и използването на сметана е абсолютно недопустимо.
